Приоритизация на изискванията по метода MoSCoW

Приоритизацията на изискванията и задачите е едно от най-важните задължения на всеки един проектен мениджър. Независимо колко успешно е стартирал един проект, рано или късно стигаме до ситуация, в която трябва да изберем кои изисквания да изпълним и кои да откажем, за да успеем да се включим в поставените срокове.

Най-добре е това разпределение да бъде направено в самото начало и методът MoSCoW е един от най-простите, но за сметка на това най-ефективни подходи.

Той възниква за пръв път в методологията DSDM (Dynamic Software Development Method) – един от първите “гъвкави” подходи, но е приложим във всеки един проект, независимо от избраната управленска методология. “Московският метод” (двете “о”-та са поставени за благозвучие и така се е получило съвпадението с името на руската столица) е прост начин за категоризиране на изискванията по важност, за да може на всички участници в проекта да бъде ясно кое е важно за клиента и кое – не.

Съкращението MoSCoW означава:

Must have (задължително трябва да го има)
Should have (би трябвало да го има)
Could have (добре би било да го има)
Won’t have (няма да го има)

Какво означава това в детайли?

• Must have. Това са изисквания и функционалности, без които основната цел на проекта не би могла да бъде постигната. Те са гръбнакът на системата, абсолютният минимум, за да има проекта някакъв смисъл.
  
• Should have. Тези изисквания не са критични за съществуването на продукта, но са изключително важни и от голямо значение за клиента.
  
• Could have. Това са изисквания, които е добре да ги има в системата, и биха могли да бъдат реализирани, ако не изискват някакви особени усилия. Но те са и първите, които ще бъдат отхвърлени от обхвата на проекта, ако се появи опасност от изпускане на сроковете.
  
• Won’t have. Тези изисквания са категорично извън обхвата на текущия проект и дори не влизат в плана. Те се поддържат в списъка на изискванията, за да могат да бъдат реализирани евентуално в някоя от следващите версии на продукта.
  

Добрата практика изисква да има баланс между различните категории изисквания. Това дава възможност на проектния екип да бъде гъвкав във вземането на решения при екстремни ситуации и да има солидни аргументи в преговорите с клиента.

Много клиенти се изкушават да декларират всичките си изисквания като абсолютно задължителни (Must Have), но това почти винаги обрича проекта ако не на провал, то на изключително мъчително изкарване. Затова още в самото начало на проекта, екипът по бизнес анализ и проектният мениджър трябва да извършат това приоритизиране и да получат неговото потвърждение и от клиента.

Възможно е по време на работата по проекта да се променят някои от бизнес приоритетите на клиента. Това налага да се извърши наново и приоритизацията на изискванията. Добра практика е в края на всеки етап да се прави ревизия на приоритетите, за да може усилията на проектния екип да се фокусират във всеки един момент към най-важните задачи и да не се пилее енергия, време и пари по нещо маловажно.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net: [wp:svejo-net]

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието му чрез RSS feed или по имейл.